На територията на община Луковит са живели хора още преди 2-3 хиляди години преди новата ера. Последователно са се изредили и траки /намерено е тракийско съкровище/ , и римляни, и българи - доказателства са намерените гривни и бронзови брадвички, които са играли ролята на пари /когато не е имало такива/, монети, парчета от глинени съдове, накити, части от каменни колони, ръчни мелници и др.

Кога Луковит е заселен на това място, на което е днес и откога носи това име, също не се знае. Доскоро се мислеше, че Луковит като селище датира от около средата на XVIII столетие - 1740-1750г. Но от намиращите се в Народната библиотека в София турски регистри от XV век узнаваме, че село Горни Луковит вече е съществувало от около 1430 г. В друг регистър от 1495 г. също се казва, че село Горни Луковит с 47 къщи е влизало във вилаета "Неделичко", заедно с Карлуково - 39 къщи, Долни Луковит - 44 къщи и др.

За втори път чрез исторически документи името на Луковит срещаме в редица статии, посветени на историята на помохамеданчването на българите от течението на Вит, Искър и Скът. През сребърната епоха, края на XVII - 1683-1687х., Луковит, с редица селища, кои повече, кои по-малко, са били подложени на насилствено помохамеданчване. Според написаното от Васил Миков, Луковит не е бил напълно помохамеданчен, защото в 1860г. в населеното място е имало 250 помашки и 260 християнски къщи. След Освобождението всички помаци са се изселили. Този период е създал и една песен, с която нашия град , наред с река Златна Панега, са станали известни в страната. Песента се казва "Луковитски моми" и е пята по много седенки, а днес е химн на самодейния хор при читалище "Съзнание" - Луковит.

  През 1799г. бягайки от кърджалиите и пазвантските хайдуци, епископ Софроний Врачански намерил убежище в Карлуковския манастир, Черепинския манастир и дори Тетевен. Около това време, според преданията на стари хора от нашия град, са се изселили хората от двете землища при Искъра в местностите Горни Глигор, Долни Глигор, за да се спасят от турците. Когато дошли тук, в Луковит, заварили коренните жители на населеното място. Изселвания е имало и от местността Кабар. Близо до Луковит, местността Водна, в средата на XVII век е имало селище Водно на река Водица, но съществувало само 30-40 години.

На територията на община Луковит има следи от тракийско, римско, византийско и древнобългарско време. В многобройните тракийски могили наоколо са намерени пръстени, фибули, обици, керамика и известното Луковитско сребърно съкровище от IV век пр. Хр. (пази се в градската музейна сбирка в читалището). Открито е находище от римски монети. На хълма Градището са намерени византийски монети от XII век, а също и от времето на цар Иван Александър (1330-1371). За първи път в документ селището се споменава през 1479 г. под името Горни Луковит. В края на XVII век турските войски, разбити при Виена и Белград, в отстъплението си го опустошават и помохамеданчват голяма част от населението.

Българският дух се крепял до голяма степен благодарение на близкия Карлуковски манастир, където намерил подслон и работил за благото на народа си Софроний Врачански. В района действали народните закрилници - войводите Ангел и Вълчан. Апостолът Левски създава в Горни Луковит революционен комитет. Възрожденският подем намира своето проявление и в изграждането на първото училище - 1849 г. След XVIII век това е най-голямото село в Предбалкана и е било известно с 14-те си воденици на река Панега. Българите християни се занимавали предимно с животновъдство, а българомохамеданите - с растениевъдство. След Освобождението е обявено за град под името Луковит, но постепенно запада. Подем в развитието на града настъпва след прокарването на жп линията Червен бряг-Златна Панега.

През 1953 г. край Луковит случайно е открито сребърно съкровище от различни предмети. Едни от тях са сребърни съдове – чаши, паници и кани, които датират към V - ІV в. пр. н. е. Всички те, с изключение само на една чаша, украсена с женски бюстове, имат геометрични и растителни мотиви, някои от които са много богати. Една голяма част от предметите са конски амуниций: юзди, халкички и апликации от лъвски и човешки главички. Три гарнитури от тези апликации представляват особен интерес с богатата си украса. Едната се състои от две плочки с изображение на грифони, а другите с конски глави, разположени в кръг и по посока на часовниковата стрелка – фигура, свързана със слънчевия култ. Втората се състои от начелник с грифон и четири плочки. Две от тях изобразяват елен, нападнат от лъв – сцена, срещаща се в скитското изкуство, а другите две представляват ловна сцена – конник, нападащ лъв. Най – богатата е третата гарнитура, която е покрита със златна пластинка. Две от нейните апликации са ажурни и с изящна украса с многолистна розетка.